Моряци...
Моряци...
Държи ни будни тръпката позната,
лениво плискат нощните вълни...
Далечен порт... Събрани на кърмата –
надлъгваме се и не ни се спи...
А утре, недочакал и зората,
щом винтът неуморно се върти*
ще очертае вихрено следата
оставаща след нашите мечти...
Напред ще ни примамва необята,
а споменът с чаровната си мощ –
все още здраво ще държи душата
до следващият порт... До друга нощ...
И не затварят кръчмите крайбрежни,
и всеки порт очаква ни с любов,
и затова навярно сме небрежни
на бурите при всеки пристъп нов...
Все гоним към Безкрая хоризонта
и не един миражен фар в мъгла,
а често само вятърът си спомня,
от тáм че дебне гибелна скала...
Но пръснати из Южните морета
ни чакат и Пленителни места,
където има маси незаети
и никой не броѝ за грях – Страстта...
А има за откриване в мащаба
на картите и диви брегове́,
но за това с единствена награда
люлеят ни стихийни ветрове́...
От времето на Одисей – „Сирени“
до днес ни мамят с неочакван дар
и вярваме, от бури уморени,
на любовта им в гибелният чар...
...За дълги дни разпенена следата
след винта на вълни ще се върти
и затова във „края на водата”
от мачтата: „Земя!“ – моряк крещи́...
Едно Време в моретата
*моряшки жаргон: казват да се завърти винта,
т.е. кораба да тръгне
© Коста Качев All rights reserved.
