“And every one of us that ever came to play 

                                                      Has to cross the bridge or fade away…”

                                                     The Bridge, Elton John

Ноември ли беше? - Почти  в началото.

Един французин така  ни прехласваше

по света от високо с огромни  постери

на Моста на влюбените* – прозорците,

през  които океани докосвахме.

Oт дъждовните гори на Ориноко ли

към  нас идваха всички тези  облаци?!

Дъждът ме целуваше дълго, до мокро и

ти, не знам защо,  под чадъра пазеше

от водата най-красивата   лилия

в розово - от делтата на Амазонка бе.

Аз се криех  в сенките на камилите

из пустините на Нигер, сред керваните.

После с твоята близост се догонвахме.

Полицаят изумено ни гледаше

как се гмуркаме в заливи, сред коралите.

А небето се мръщеше  индигово.

За мене оттам  ти със трепет  изрязваше

звезди. Светлината им долу стигаше

чак до зеленото око  на Малдивите

и до  кварталите на Сао Пауло.

Под чадъра  ме целуваше щастливо  ти...

Дъждът се сърдеше в локвите палаво.

Един фотограф... не, съдбата може би

ни подаряваше Земята - цялата,

на птичи погледи от  звездни полети!

Само ако минем по някои мостове.

Но не по този на влюбените,

нито по другия -  на Дунава,

а по мостовете на причините –

нелогичните, неразумните.

Изгубихме се.

Ноември е пак.  Почти  към края е.

Влюбен гълъб ме гледа прехласнато.

Слънцето с лъч ревниво залоства ме

зад прозореца. Аз съм  във стаята.

А  там, до водопадите Игуасу е

един  художник -  рисува двойка червени ибиси,

как прелитат  над измислени мостове...

Ти ли си?!

--------------------

* Мост на влюбените в София, фотографска изложба „Земята от високо” на Ян  Бертран