Моята морска обич
По пясъка стъклен полека пристъпвам
и пяната морска поемам в мен,
свежи, вълните обливат ме с пръски -
солта им по тялото още блести.
И крясъка гларусен все тъй ме вика
там, нейде далече, където си ти,
копнежният спомен, където остави
и болка, неподвластна на време дори.
Там, обичта ни, където възкръсна,
тъй както гардения морска цъфти,
водорасли с водата където играят
и помнят онези отминали дни.
Но в спомена нека така да останеш -
с онези прекрасни кафяви очи,
които със нежност наслада доставиха,
но и болка, която не ще се стопи.
© Петя Кръстева All rights reserved.
Поздрав, Петинка! Много ми хареса стиха ти! 
