Мозайка
Глухонеми стени го обгръщат отвред
и пленена от орис надежда
пали огън в душата – невръстна наглед –
за да може без страх да проглежда.
Колко липсва му дом с глътка чиста любов –
там където нощта се стопява
и светът се подрежда със тих благослов,
майчин дъх две сълзи приютява.
А емоции дивни навън се роят.
Тъжен стон ражда мъка в сърцето.
И копнежите скрити без звук се трошат,
щом заспива самотно детето!
То подрежда в съня си парченцата пак
със внимание в ситна мозайка...
Но кажете, за Бога, кажете му как
се създава от пясъка майка!!!
© Симеон Ангелов All rights reserved.
