24.12.2018 г., 0:03 ч.  

Мозайка 

  Поезия
5.0 / 2
654 1 1
Глухонеми стени го обгръщат отвред
и пленена от орис надежда
пали огън в душата – невръстна наглед –
за да може без страх да проглежда.
Колко липсва му дом с глътка чиста любов –
там където нощта се стопява
и светът се подрежда със тих благослов,
майчин дъх две сълзи приютява.
А емоции дивни навън се роят.
Тъжен стон ражда мъка в сърцето.
И копнежите скрити без звук се трошат,
щом заспива самотно детето! ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Симеон Ангелов Всички права запазени

Предложения
  • Събудих се с мъждукащо прозрение – пристрастия изпитвам. Непростимо е! Проблесна закъсняло просветле...
  • Дойдох и днес... Не ти ли е студено? Под мрамора е ледена пръстта... Не, няма нищо ново покрай мене....
  • Как ухае на дюли живота и все още е синьо-зелен, вкус на лято и есенна болка, сладка круша сред двор...

Още произведения »