Понякога искам да ме няма,

като молив от хартия да се затрие.

Да изчезна, да прелетя като птица,

като есен да се изпаря.

Като всяко откъснато цвете да изсъхна.

Да се свърши тази болка гадна и да спра да пия.

Да изгоря като цигара,

Да се удавя в прелестта на океана,

да бъда рози с бодли и да не ме безпокои

тъгата излизаща в сълзите ми.

За жалост тази тъга ми е позната,

Нахлува в нощните ми дни.

Когато тъмно е навън, тъмна ми е душата,

навлиза безпощадно във всичките дни

и убива ме тотално и безкомерно боли.

Боли! 

Ала поне не съм сама, гост Болка ти ли си?

Влиза тихомълком и погълвате цяла,

щом от теб не остане щастие едничка.

Инато и проклето без да пита,

нагло взима и последната частица,

Мъничка мечта!

Я виж, обажда се съдбата,

навярно мъничка искра попадна в душата ми.

Ала спомена изгаря повече от искрата ми.

Сбогуване се със снега, луната и нощта,

ала казва ми душата "изгаряй в спомени"

и тъжна е мъглата,

щом до мен ти не си.