Музата ми... проговори
Мразя да ме бесят,
сутрин рано
по дърветата
и вятърът да развява
бяла кърпа.
Живее ми се.
Не искам качулка.
Искам да гледам палача
в очите.
Преди да умра, да усетя
още веднъж жилото -
И сладкото... И горчивото.
Смъртта е последна гара.
А мен още ми се обича.
Искам да спася любовта си
и всичките нейни
прозорци.
Паметта ми... В момента
е в дупка.
Затова някой трябва да напише,
че ме имало там,
между редовете.
Гола, посиняла от студ,
една такава... Никаква -
със своите спомени,
със страха си...
Че имах време и за
вечеря
на свещи с дим от цигари
с мъже -
лепнеща дъвка
със захар.
От ония, способните.
(Да изпробват емоциите ми,
да ги навиват на пръста си
и после да ги изплюват.)
Научих се... Да ги познавам.
Кучета... А аз
имах нужда от вярност -
(без стегнат възел
на вратовръзката.)
Спокойно да ме разхождат
из нощите.
Да обичат децата ми.
Искам да запазя всички
думи...
И онези - с изтекъл срок
на годност.
Днес денят беше сълзлив.
Нещо в мен проговори
Огледалото - прас!
И се разцепи...
(Поверие било за щастие.)
Нямам нужда от бесене
сутрин рано на съмване.
Трябват ми хапчета.
Безразличатъчни.
И нокти...
с кърваволакиран маникюр,
(надрусан с доза самочувствие)-
Да го забия,
в оня клон, където връзват...
За щяло, нещяло,
бесилото.
© Веска Алексиева All rights reserved.
Много познато...
