Музиката в моята душа
Заслушах се във песента на вятъра
и със нея сърцето ми запя.
Ах, татко... как искам с теб да
споделя...
Отдавна душата ми плаче.
Искам да ти кажа, да ти изкрещя -
как мразих, че съм се родила,
детството ми отрови и ти, и тя...
Татко, аз още треперя, за милувката милея...
Майко, сълзите лея за нежната ти, ласкава ръка.
Животът ви в скандал премина,
обиди, унижения, борби.
Защо деляхте -
пари, коли, имоти и деца?!
Чужди сте ми вече
и толкова далечни.
От болка косите ще отскубна
и очите избода.
С ръка ще замахна,
за да ви премахна.
Питате често защо мълча,
казвате, че саможива съм била.
Аз помня онез картини...
като белег са в моята душа.
Прага прекрачваше
пиян, обезумял, свиреп...
Тя лампите гасеше,
секваше дъхът.
Ние бяхме децата ти, а тя - твоята жена.
Жал нямаше таз душа,
като секира беше и ръката ти,
всичко по пътя си помля.
Майка ми синините денем криеше,
а вечер - като куче от болка виеше.
Често се питаше с какво
заслужила е таз съдба.
Грешките нейни аз не крия,
играех с вас, бях на сцената добра -
дразнеше те с писъците истерични
и натякванията предизвикваха ти същността.
Никога един за друг не сте били
и нас със сестра ми разделихте.
"Вкъщи" сме на фронта - два.
Кой - кого ще победи?
© Кристина Славова All rights reserved.
