Мъглата
Явява се неясно очертание,
като че ли - изплъзнато от нищото.
А фигурата бавно се извайва
и с плътност тя пространството насища.
Очите ти пространството обгръщат.
Лицето към земята се навежда...
Поглеждаш ме, към себе си се връщаш
и... повече, уви, не ме поглеждаш!
Познах те! Нямам сили да извикам!
Позна ме. Знам. В устата ми горчи.
Поисках да не бях видяла никога
присъдата в любимите очи.
Позна ме, но мъглата те погълна.
За миг дори при мен да беше спрял!
За миг поне магията да върнем
на пламъка, в душите ни горял!
За миг да си припомним красотата,
която изживяхме като блян...
Съдбата ни един към друг ни прати
да продължим съня неизживян!
Но... ти отмина в своя свят забързан,
и скри се във мъглата - кадифе...
В живота ние вечно много бързаме,
пропуснали мига на свойте феи!
© Антоанета Иванова All rights reserved.
