Да посребриш морето, за да го наравиш блестящо, омайно,
е разхищение, би казал скъперникът.
Да пуснеш птицата на свобода, би било безотговорно,
ще каже лицемерът.
Да изгубя блясъка на дните си
и уханието на съня си, би било пагубно...
Тогава защо да те обичам?
Защо да повярвам, че твоите думи са истина
и радостта, която сега ми даряваш, няма да бъде заплатена жестоко?
Не те обичам! Добре ми е така!
Не знам дали те искам... и без тебе мога да продължа.
Не настоявай да имаш място в живота ми,
то трябва да бъде заслужено.
Не ме карай да се смея, когато ми се плаче.
Ще живея самотно и гордо, като сребърнолиста маслина.
Ще отмивам греха и желанието от тебе,
с хладни пръсти, като морето.
Ще те мамя нощем, изкусително, но далечно,
студено, като красивата Луна.
Няма да те обичам, не искай от мене.
Любовта ми убива,
оставя кървящи отворени рани след мене.
© Деси Мандраджиева All rights reserved.
Хубав стих!