На Ана
НА АНА
Красива!
Тя е толкова много красива,
че спирам да дишам, дори и немеея...
И сякаш небето над мене се срива,
и аз над небето безплътен се рея...
Изтънявам до сянка и думите бягат...
И мигът ме препъва във поглед лъчист.
И минутите сякаш на възел ме стягат,
и от толкова много красиво - мълча...
Онемяло от случване, Времето спира.
Тишината утихва в малки кристали.
И Вселената свойте загадки полира,
и подрежда звездите - жълти опали...
Красива! Красиво! Красотата е с име -
теменужена нежност в образ събрана.
И макар да не маха с криле от коприна,
най-земният ангел е моята Ана...
© Димитър Никифоров All rights reserved.
