Когато затихнат камбаните,

които си удрял без жал 

онези мечти - изживяните,

и онези, потънали в кал,

са лотоси, заспали в тръстиката.

И се питаш: "а сега накъде?",

едно среднощно обаждане вика те

и те кани на чаша кафе.

Онова дяволче пак се събужда

и с немирното си медно звънче

една мелодия, забравена и чужда,

пак запява в твойто сърце.

И с джобно фенерче наднича

да търси под вола теле.

"Дали още тя ме обича,

щом ме кани на чаша кафе?"

Но сърцето има къса памет.

И щом камбаните на любовта забият,

два лотоса от сън се будят,

горчивото кафе да си допият.