На Дамян Дамянов – с възхищение! (2005)
Дали съм лоша? Няма как да знам!
Дали добра съм? Няма как да бъда!
Но храм на лудостта е моят храм,
от който всеки скитник ще изпъдя.
Когато искам, мога да лекувам
и смъртни рани с думички дори.
Когато съм обидена и псувам,
усещам всяка как във мен гори.
Вземете си ги! Аз ги приютих
и тяхната проказа в мен се впива.
Аз вече знам къде сгреших –
бях чиста и добра. Сега съм дива.
Сега чудовище съм. Вещица. И хала.
В ръката с брадва. А в сърцето – лед.
Аз – всички мъки в себе си побрала.
Тях – чуждите. А моите? Проклет
да бъде всеки миг на близост,
след който ме натъпкаха с отрова.
Проклета да е тази жалка низост,
наречена „любов”. Сега съм нова.
И нова ще остана. Ще пребъда
във този свят на подлости и плач.
А този, който иска да ме съди,
ще бъде сам на себе си палач.
29.11.2005
© Александра Симеонова All rights reserved.
Браво!