На дъното съм!
Ударих дъното! Разбих се на парчета,
а мислех се за силна, за могъща.
По тебе от обсебеност обзета,
към спомените пак се връщам.
Със миналото свикнах да живея,
за мене настоящето е мъртво!
А бъдещето? То къде е?...
Въпроси в лабиринта се завъртат,
от любопитство ги не свърта.
Отговорите потъват в здрача,
безмълвно ги поглъща тъмнината.
Свита съм във ъгъла и плача,
с роса в очите гледам към вратата.
Сърцето бързо ускорява пулса,
очаквайки да стане чудо.
Всеки удар е за сто импулса,
по вените кръвта препуска лудо!
Вратата няма кой да я отвори...
а всичко в мен крещи и полудява!
Няма с кой дори да поговоря...
На дъното съм! Кой ще ме спасява?
© Надя Уорендър All rights reserved.
