На живите, сине!
В главата отново грохот копитен.
Ще ви има и когато светът процъфтява.
Свещица припалвам, безмълвен се питам,
защо сте ме тука оставили?!
Дори и небето сега ви прелива.
Мъглата е тайна преграда.
Шепа роднини земята събира.
Страшно тежи листопада.
Изящно страдание.
Подредени цветя.
Преливане.
Три пъти кръст.
До нея е той.
До него е тя.
Пръстта е прегърнала пръст.
Обратно пътуване...
Така ви обичам!
На всеки оставих сърце.
Есента, по лицето ми, ето разтича се.
Побеляло се връщам хлапе.
Колко вселени тука зарових.
Какъв ли само не бях.
Душата ми влюбена къде ли не броди.
С кого не делих плач и смях.
Сърцето ми свито, след цветята, застава,
а шепот подземен се чува, комай:
- Ний горе си имаме!... При тебе остава...
На живите, сине! На тях го раздай!
© Красимир Дяков All rights reserved.
