На края на мъката пак е Надеждата
Сърцето ми е къща без адрес,
без табела и без собствен номер,
ни ограда, нито мъничък навес,
ни камина със домашен огън.
Сърцето ми е поща без писма -
стотици разписки ми върна,
по стените му висят лица,
със врата към спомени обърната.
Душата ми е пълна със вини -
основите поддадоха и паднах,
пропадах в липсата със дни
и накрая за сърцето си се хванах.
И да видиш как това Сърце -
измъчено и болно от Съдбата,
се моли за да има дъждове,
защото чакана след тях ще е дъгата!
© Радост Вълчева All rights reserved.
