Теб те помня все нежна и бяла,
слънце пробило облаците сиви...
Първото свидно лице, което бях видяла,
помня как на татко казваше "Мили...

... виж малкото, розово вързопче,
не е ли най-прекрасно в този свят!"
Аз бях малкото слънчево снопче,
с което направи баща ми по-богат!

И помня как с приведена глава
ти бдеше над моят сън неспокоен...
За да поникна като младата трева,
от къде намери сили да си все така неуморна?

Аз ли, майко, бях твоят извор на любов,
знам, че е тъй и пред теб коленича...
Ти ме крепеше в светът жесток и суров,
как майко-Дева да не обичам?!

Ти, моя светла икона, мой свиден храм,
смисълът и началото на моя живот...
Искам букет от любов сега да ти дам,
и, майко, да пламна в небесния свод!

От там, където започна с ново начало
ти, Дево, своят дом с любов да градиш...
Майко, прости, момичето не е разбрало,
че от нас ти хора успя да сътвориш!

И плачеш, майко, с нашите неуспехи
с нашите усмивки сърцето ти пее...
От гърба си сваляш и последните дрехи,
как, кажи, без теб детето да живее?!