На майка ми
Със свои живееш, а май си самичка.
В очите ти виждам - кипи!
И там, до баща ми, в ръка със свещичка,
споделяш си всичко, нали?
И туй, дори, дето ти го преливаш,
отдавна е мъртво - уви!
Със мисъл по него ти вечер заспиваш,
а мене ме страшно боли...
Назад да се връщам, не искам, не само
защото сърцето кърви,
а там, до рода ми, защото, бе мамо,
и моята младост лежи!
Погребвах и плаках, както за тати,
когато удари ги град...
И молех се Господ животец да прати,
да зърна ластара им млад!
Ти знаеш ли колко е нежен парфюмът,
когато лозата цъфти?!
Кръвта ми изпива туй, що се пие,
но сила във бъчвите ври!
А силата моя идва от Нея,
във стихове, що се реди!
За нея тъгувам. Със нея се смея.
За нея са моите дни.
Във стих вече дишам. Във стих ще живея.
Стихът е и мойто лице.
И аз безсърдечен ли бил съм със тебе,
дано той да носи сърце!
© Красимир Дяков All rights reserved.
