На моето училище
Със твоя пристан тъжно се разделям.
Най-хубавите си години ти дарих.
Последен звън. Кому е тая смелост,
щом в очите парят неизплакани сълзи?
На прага ти сега безмълвно търся,
училище, най-хубавите си мечти.
Пораснах тук, а трябва да си тръгвам.
На мястото ми друг ще се вреди.
И тихо ще пристъпим в клас,
където чака ни учителят смирено.
Нима не чакахме отдавна този час,
когато се доказваме със времето?
За последен път чинът ще ме приветства,
тебешир, танцуващ върху черната дъска,
чертае спомените на далечно пътешествие,
във времето, в което сме били деца.
Раздялата боли и пълнят се очите.
По пътя си поемам със наведена глава.
Порасна малкото момиче със мечтите
което тук се учеше и тук съзря.
Все още стихотворението е във суровия си вид и има много неща, които трябва да се оправят. Приемам всякакви мнения, съвети, критики :)
© Сияна Георгиева All rights reserved.
