На пътя

Паднал съм на пътя

в утъпкан коловоз, нарязан

от минали пред мен,

изгладили с душите си

коравата му гръд…

И само душещия прах

нашепва за стенания и болки,

за мъки и терзания.

И туморно навява в мен

онази страшна, празна пустота,

сравнима с безмълвието

на небето и всемира.

А аз съм човек и искам да стана!... и ходя.

Паднал съм във ледени води,

смразяващи горещия ми дъх

със своята кристална чистота,

убиващи със свойта искреност.

Два лебеда увили шии,

искрят във пустотата

и търсят спасение във каменна забрава…

Айсберг съм леден,

понесен наникъде…

А аз съм човек и искам да стана и топля!...

Паднал съм в лепкава кал,

затънал до гуша в еснафски неволи,

оцапан с обиди, погълнал горчилка

и плачещ без глас и сълзи,

протягам ръцете към тебе небе

с надежда да се отърся

от тези дрипи

и смърдяща воня,

в която се хлъзгам,

без да разбирам защо,

И кому съм потребен?...

А аз съм човек и искам да стана и  и се измия...

Паднал съм в море от въздух,

а се задушавам.

Струите му дърпат съвестта ми,

галят кожата ми,

а сърцето ми разпъват.

Попадам в него, без да се страхувам,

че някога ще стигна дъно,

назъбено, коварно-остро.

И само някакви

разсеяно-заблудени лъчи

се гонят сред кошмара

на това безсмислие.

А аз съм човек и искам да стана и полетя!...

Паднал съм във нищото

И нищо не чувствам и усещам….

Празнота и вакуум ме изпълват

и аз се свивам като прашинка,

незабелижима за окото

на безкрайния човешки егоизъм,

изчезвам и се стапям,

като че ли не съм живял,

Презрян и непотребен

и никому ненужен полъх

от тихо догаряща свещ…

А аз съм човек и искам да стана и бъда!...

И ето протегната с обич

Ръка ме докосва.

Повдига ме и

ме учи да ходя.

Топлина се разнася

в кръвта ми замръзнала.

През бистър поток

ме превежда и

пия с  наслада

до пълно засищане…

С лекота ме понася

над облаци –

във свят от светлина

и ми казва:

Обичам те!!!

Благодаря ти, Господи!!!