На разсъмване
На разсъмване е тихо, много тихо...
Дали е толкоз тихо на разсъмване?...
Звездите от умора бавно мигат.
Бледнее им ликът от недоспиване.
Прозявайки се, тръгват да заспиват.
Нощта, бездомната, прибира си мечтите,
разпръснати в съня на тротоарите.
Забързано поема след звездите,
прощавайки се тихо с булевардите.
Луната, старата, умелата магьосница,
варила биле цяла нощ за влюбени,
събира си вълшебствата във кошница,
и търси няколко "обичам те" изгубени.
Поглежда недоволно към Зорницата,
прибирайки въздишки изоставени,
мърмори нещо... по адрес на птиците,
и че от някой влюбен са забравени.
От слънцето, като от нар потичат
наситени в червено гъсти сокове -
по облаците в локвички се стичат
и разцъфтяват в тях небесни макове.
Аврора - златокосата чаровница -
облича розовата рокля с кринолина.
Подсеща я тик-такащо часовника,
че има среща с Утрото любимо...
Небето в светлината се протяга.
Прашинки време трепкат несъбудени.
Цветята утринно в листенца се прозяват.
Росата бистри поглед в тях учудено.
Денят се излежава още сънен
зад румените мисли на небето,
а вятърът, откраднал присмех лунен,
се шмугва във разлистени дървета.
И птичка някаква, навярно пообъркана
от земното-небесно суетене,
изчурулика в сън, с крила изпърха,
но продължи да си сънува за летене...
© Аэлла Вихрь-Харпиевна All rights reserved.
