На себе си зрител
Словата ти капчукат през нощта,
приличат ми на капчици глюкоза.
Обхваната от тяхната наркоза,
дали ще се събудя сутринта?!
Дали на две ще се дели денят,
като палячо, махащ със секира –
в едната половина ще умира,
а в другата от смях ще е залят.
Прожекторът е есенният зной.
Децата ръкопляскат в тишината...
И вместо рози – кестените златни,
се удрят по главата му, безброй.
На себе си окаян зрител – аз.
Стоя пред дървената малка сцена,
денят пробожда ме омразен. Стéна...
За нежните ти думи в нощен час.
© Силвия Илиева All rights reserved.
