На стоп
Да се обичаме не смогнахме със теб
от толкоз бързане, безсъници и грижи.
Животът сдъвка ни, настръхнал и свиреп.
И за кога? Нали пътуваме на стоп
по магистралата с един възможен изход.
С години себе си прескачаме в галоп
и не остава даже миг да сме си близки.
Не съм девойката с очи от кадифе,
която в сълзите топеше незабравки.
Денят ми плиска се из чашата с кафе
и се изнизва изпод бръчките с прозявка.
И ти различен си. Изглеждаш помъдрял
над слепоочията от сребърната пепел.
Но все така красив, задъхан и събрал
за два живота невъзможности във шепа.
Макар и друго да разправят, е лъжа –
за еднократна употреба са сърцата.
Изхвърлих моето в стремеж да продължа.
Сега на всеки метър плащам си цената.
Подръж ръката ми. Така ми е добре.
Ще си запазя топлината ти. За вкъщи.
Не ми остава много – глътчица кафе
и магистрала, от която няма връщане.
© Пепа Петрунова All rights reserved.
