На татко
Казваше: „ Да дойде пролетта
и тогава ще е по- различно…”
Тя дойде, но ти не я видя…
Не откъсна първото кокиче.
А пък аз, залудо все вървях.
Бързах. За къде…и аз не зная.
Много ме боли, че не успях
толкова неща да ти призная.
Знам, че ти за всичко ми прости.
Но защо отляво, там, в сърцето,
като огън днеска ме гори?...
И вали в душата ми небето…
Виждаш ли как малкия ти внук
търси своя дядо сред звездите?
Още чака да се върнеш тук,
и не спира все за теб да пита…
А пък майка, мъжки се държи
(тайно с твойта снимка си говори ).
В нощите си, дълги и сами,
с лудата си мъка тя се бори.
Татко, твойта пролет не дойде,
там, в съня остана да те чака,
като спомен под това небе,
който всяка нощ прекрачва прага…
© Йорданка Господинова All rights reserved.
