На теб, мой стих
Сънувах те. Но бях зазидана.
Скована в сънен саркофаг.
Докоснах те, но се разпадна,
потъна в лепкавия мрак.
Преди години ме напусна.
Ей тъй внезапно, на шега.
В тетрадка пълна с многоточия
аз празни редове броях.
И оттогава все те търся,
Безплътен и неверен стих.
Защо отиде си на пръсти?
Как те прогоних? Наскърбих?
Бях свикнала да ме обичаш.
Не забелязах, че света
подменя твоята невиннност
със пошлота и суета.
Детето в мене се превърна
в една изнервена жена,
а тя ти се изсмя, отпрати те,
с досада махна със ръка.
А после почнах да те търся.
Загубим ли - така боли.
Във чужди думи, в чужди мисли,
Издирвах твоите следи.
И днес, в една тетрадка стара,
Забравена на пукнат рафт,
открих кръвта ти. Тя ме парна
и ме беляза с твоя знак.
Не си си тръгвал. Просто кротко,
в едно разбито чекмедже
на миналото търпеливо
си чакал в моето сърце.
© Ledena Svetulka All rights reserved.
И въобще не говоря за щастие- имала съм нужда да се изразя с поезия точно в моментите на нещастие. Иначе, Ив, си напълно прав - вдъхновението трябва да се подхранва с писане- също и с четене, също и с емоция, задушевно разговори и т.н. - всичко, което ни въздейства. Ежедневието обаче може да бъде доста задушаващо и дълго време правих жертви, защото не можех да скъсам от времето си и само го догонвах...Дано тенденцията да се обърне вече.
