На утрото
Не ми остана страст, не ми остана!
Аз колко жар по тебе изгорях!
Душата ми трептеше като рана,
а медно се топеше в сладък грях.
Сега събирам пепел по ъглите
на морното угрижено сърце.
Разсеян поглед хвърлям и въздишам,
и ти, разбрах, си бил един крадец.
Аз колко сън по тебе изсънувах
и колко блян отровен аз изпих!
До сетни сили нежно се вълнувах.
Изплаках ти сто момински реки!
Но болката в гърдите ми остана.
По устните ми – още хладна скреж.
Но от жарта ми вече нищо няма.
Във сянката ми няма скрит метеж...
И като неразтворени камбанки
очите ми сред тайни не цъфтят...
Не се засмивам дяволито, сладко,
по устните мълчания тежат....
И ако днес отново с теб се срещнем,
не чакай буря, фея и вулкан...
Ще бъда най-баналната завеса,
която трябва да открехнеш сам.
