На В.
Когато птиците в небето си играят
и полъх топъл тихичко напява,
ще те потърся в мислите навярно,
и как не бях сама тогава.
Не беше нещо много важно,
а две-три думи, погледи с усмивки,
но въпреки това държа да кажа,
че днес все още те обичам.
Ти беше не човек, а космос.
За другите съм само сянка сива.
Но ти... там всичко беше просто -
с теб всичко беше по-красиво.
И знам, че може да звучи абсурдно,
но с теб открих какво е да живееш
за днес, а не за някакво си утре.
Съдбата знам, е неизбежно нещо.
И затова лицето щом погали
отново парещото лятно слънце,
се моля да не ме забравиш,
и някой ден за мене да се върнеш...
© Екатерина Ангелова All rights reserved.
