Там на края, на кея стоеше,
белобрад господин и броеше,
всеки кораб, който отплава
към безкрайната синя морава.
Мечтите си слагаше на техните мачти,
очите си давеше в погледи мрачни
и засукал лулата потъваше в дим,
не обелваше дума досущ като мим.
Вечно навъсен и кисел, и строг,
отказваше всеки поискан диалог,
а в самотния час, и в самотния ден
беше вечно ядосан, но някак смирен.
Стиснал в ръката намачкана снимка.
Не пускаше никога тази картинка
на красиво момиче със руси коси,
на ангел небесен със сини очи.
Момиченце младо, в ръцете с играчка,
бе най-превъзходната малка хлапачка.
С невинна усмивка и бяло лице,
с розови устни и крехко телце.
Тя бе дъщерята на мрачния мъж,
който я зърнал само веднъж,
преди да замине в отминала вечност
към далечни земи, търсеща нежност.
Корабът среща обаче преграда,
не успява да мине и пропада към ада
заедно с още невинни души,
за които историята тихо скърби.
Надеждата пази обаче искрата
на хоризонта да пъкне главата
на най-красивия феникс, живял
в ужасния огън и там изгорял.