По разпилени след безсъние коси
се плъзга като утро споменът.
Светът съвсем до точица се сви,
че стаята е жадна като стомна
с пълзящ през пукнатото разлив.
Сълзù по малко, всеки ден, сълзù.
И ден, след ден все повече е празна.
На дъното - засъхнали следи
от мисли дето бавно са умирали
в тъга, горчилка, срам и самота…
В едно писмо словата си събирам
и още незаписани бодат ...