Наивно
Да, безразсъдна съм. И уязвима.
Сбирам трошици от чужди трапези.
Но в неуюта на дългата зима,
даже най-дребният жест е полезен:
песничка в утрото - да ме разсъни,
поглед – тъгата докрай да износи,
сила – да свикна с житейските тръни,
стръкче доверие – вместо въпроси.
Рой пеперуди над нощни поляни
тихо си шепнат как те харесвам
и ме разтапят онези мечтани,
но невъзможни с тебе вълшебства.
Дъжд, който пътя на две не разделя.
Милост към женското: „още минута”,
вино свенливо и дъх за постеля,
тихо блаженство от длан върху скута.
После - отново колапс сърдечен.
Дълго сбогуване - като по книга.
Спряна въздишка. Чакат те вече…
Но и това светло „нищо” ми стига.
Танц по жарта на неслучено лято.
Радостен вик на финалната права.
И в бедността си дори съм богата.
Хлябът се чупи с ръце... И раздава.
© Милена Белчева All rights reserved.
