Накарах те да чакаш
Накарах те дълго да чакаш
и още ще има напред…
Ти искаше пристан и стряха
и въгленче…Тъй, за късмет.
А аз ти разкъсах небето
( до вчера бе с ярки звезди),
но днес е различно. И ето,
събира се в мойте очи…
До вчера светът ти бе ясен,
след нощ вечно идваше ден.
Но мен в този ред ми е тясно.
Затуй, плиснах огнен сатен
и нощите станаха изгрев
със жадни и будни очи…
А дните така се взривиха,
че спряха да бъдат добри…
От острия звън на копита
на диви и буйни коне,
дори тишината отлита…
А вятърът, с дръзки криле,
отвя всички праведни мисли…
И вече си истински мой,
готов до безкрая да скиташ,
забравил за дом и покой…
Все още ли искаш да чакаш?
И още ли гониш в съня
най – лудата скитница в мрака?...
Навярно това е съдба…
© Йорданка Господинова All rights reserved.
