А аз съм като мъртва в своята бездомност,

но събирам останки от нежност.

Не ми прилича да съм дива... и верломна,

но очите ми отварят бездни.

Гледам да съм топло необщителна, не-горда.

Бродирам от странности щения.

И бива ли различност? До натровеност.

А често и до възпаленост...

Тъги,  угарки хронично недоволство

не изхвърлям от свойта Вселена.

Акорди на трептящи в до мажорност

и луди, от крайност, решения.

И съм като кървавия стон на прошка.

Умиращ. С издайническа нежност.

И не бива... а заспивам с многоточия.

И сред руините. На съмнения.