Насаме с луната
НАСАМЕ С ЛУНАТА
От гърлото на мрака над земята
небесен вятър страховито свири,
дърветата ръце за помощ мятат
и храстите залягат по баирите.
Космически течения издуват
платната на дърветата могъщи;
в река от течни облаци доплувала,
луна от старо злато бди над къщите.
И нека свири вятър зад стъклата –
не спускай на прозореца пердето;
в среднощните ми сънища луната
на моята възглавница да свети.
Луната до леглото ми ще седне,
до съмване при мене ще остане –
долитат сънищата странно бедни
без златото на нейното сияние.
Луната плува в кипналата бездна,
преде от Пътя Млечен златна прежда...
Дали е шпионка на вратата звездна,
дали през нея някой в мен се вглежда?
Не чукам днес на портите на Рая
и погледът златист не ме тревожи –
тъй могат да ме гледат, вече зная,
баща ми,
майка ми
и ангел Божий...
© Валентин Чернев All rights reserved.
