Насаме с вълка
За скорошния лов си спомних,
с вълка внезапно се засякохме,
не страдам от излишна скромност,
но пътищата вълчи се пресякоха.
Притворство нямаше, ни страх,
с погледи внезапни се разбирахме,
оголения вълчи грях
и двамата в душите си побирахме.
Дълбоко недоверието приютявахме,
не бяхме примадоните разглезени,
Луната кротко ни вбесяваше
и виеше вълкът, език изплезил.
Дойде при мен вълкът човечен,
наведе се, краката ми подуши,
оголен се оказах, разсъблечен,
прозрение внезапно ме промуши.
Живее в мен човекът вълчи,
притворената моя същност,
от тайната разкрита се разхълцах,
измамата не беше ли присъща?
Оголена оказа се вбесената ни същност
на хищници в живот коварен,
измамата не беше ни присъща,
но истината беше ни претоварила.
© Димитър Станчев All rights reserved.
