Навик

Недей, недей да ме обичаш!
Kакво, че имали сме всичко,
което другите, що виждаш.
Не, днес не ми е безразлично,
гори душата ми, но в огън
със пламъци, като въздишки -
умората ми идва в много
и в таз умора всъщност нищо.
Недей да плачеш и да молиш,
любов не е отдавна вече,
а просто навик, просто порив
да не загубиш ти ръцете,
които някога си искал...
но не разтърсват с допир само...
И що пък значи, да ти липсват?!
Ах, мразя навика останал!