Не бързай, време
Сред облаци розовопръсти,
с надежда юли се прекръсти,
сълзите си избърса сам
и хукна нейде – свят голям.
А август – конче звездочело,
– латинки в гривата си вплело,
пое по златния си път,
по стъпките му пак цъфтят
парченца слънце – слънчогледи,
в очите му – мъглици бледи,
в нозете му – светът прострян,
луната горе – златен чан.
Той гроздовете ще погали,
дъждец отдавна невидяли,
ще стресне времето напук:
— Не бързай, време, аз съм тук!
Ще дойде есента, когато
в миг умореното ми лято,
понатъжи се изведнъж
и плисне над земята дъжд...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
