Не ме напускай, Лято, не, недей –
със толкова молитвен жар те чаках.
Поспри се, за пореден път огрей –
с лъчите на зората стапяй мрака.
Ще мога ли да дишам, я кажи,
без твойте слънчогледови полета,
без маковете в люшкащи вълни,
без сладостта, пропита в плодовете.
Не ме оставяй, още сам, недей,
макар да е красива есента.
Със птичите си песни ми попей,
да стоплиш с радост моята душа!
© Данаил Таков All rights reserved.
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
