Не ме питай защо съм студена...
Когато дъждът се посипе
по изморената потна земя
и студът почне да щипе
бузите нейни - на радостта,
тогава глухо потръпват
два закъснели тихи акорда.
Две кучета в мокрото лаят,
изпяват своята жажда...
Едното остава, другото - тръгва
с червена покруса в очите,
бавно от себе си се отдръпва
да не види чистото в сълзите.
И когато дъждът... спре
да налива раздор там,
където страстта властно снове,
тогава никой не остава сам!
Той ще я догони, ще я стопли,
ще са двамата в сухото тихи,
с жест ще изтрие нейните вопли
и дъждът нищо няма да значи!...
...
Ще ми се аз да съм
тая стихия,
прилична на сън
и някого да открия
... да ме стопли,
без нищо да пита,
триейки моите вопли.
Само да ме топли,
без да пита
защо съм студена...
© Мирослава Грозданова All rights reserved.
