Не плача, че си тръгваш, нищо лично
Виж ме! Хубаво сега ме виж!
Аз винаги така ще се усмихвам!
Аз силна съм! В това ли ме виниш?!
Недей! С години трябваше да свиквам!
Нима си мислиш, че ще можеш да ме спреш,
да бъда винаги добра към теб, без повод?
И лудост ли е моят изподран копнеж,
та трябва да съм груба до презлоба?!
Да ме разплачеш искаш, знам! Да ме влудяваш,
по тебе да крещя, да ти се моля...
Не си виновен, че подход не проявяваш.
Аз просто имам много силна воля!
И винаги ще се усмихвам? Търсиш ми сълзите?
Пролях ги, по онези преди теб, бездушните.
За тебе не останаха, не се цупи сърдито,
аз свикнала съм да мълча и слушам те...
Не мога да се доверя на мъж,
а страшно много ми се иска...
Опитах, но, повярвай ми, не става!
Валя като пороен дъжд...
Валя! И тайничко ми липсва
онази твоя грубост ожадняла...
Познавам те! Но мен не можеш да объркаш,
обърквали са ме и преди тебе! Да, добър си...
Не се сърди, проникнал си! И мислите ми дърпаш,
но знам, че те са временни импулси...
Не мога да заплача! Извинявай! Зная!
Ще се напъна и заради теб, ще се престоря,
защото уважавам те и страшно те желая,
ще ти се дърпам... после тихо ще те моля...
Ще бъда в твоята игра, ще се преструвам на изгубила,
ще скачам, ще пълзя... каквото кажеш,
не ме вини, че до сега във теб не съм се влюбила,
не си се постарал да ме излъжеш даже...
Ще те ядосам... после ще си тръгна никаква...
Като цигарен дим, ще залютя в очите ти,
аз казах ли ти, вече, че съм свикнала
да бъда настояще в миналото ти...
Но бъдеще не мога! Не обичам хората,
те много нараняват и пропускам ги като лица
да стигнат до ръцете ми, до устните, до кожата...
и стоп! Сърцето ми задънена е улица.
Да се проникне в него забранено е! Не може!
И свикнала съм да живея хаотично,
та ти ли мислиш да ме възпитаваш? Боже!
Не плача, че си тръгваш... нищо лично!
© Ирина All rights reserved.
Няма давност вече 
