Не си ми нужен
Не си ми нужен, вече съм сълза -
отронена и стъпкана в тревата.
Душата даже малко озлобя
понеже я забравих на площада.
Не идвай, пътят е трънлив дори за мен,
за теб не се намери и посока,
когато падах и се вкопчвах в свойта тлен
ме носеше не ти, а моя Господ.
И колко време вече е така -
откакто няма никой, нищо,
отворена е всякоя врата,
но не е дом, а някакво огнище.
Не ме вини, отвикнах да горя,
болеше зверски огънят на ада.
И бяхме само аз и Любовта -
оказа се обикновена клада.
Не казвай нищо, пак ще е лъжа...
А истината е като монета,
ези и тура твоята душа -
двулика, безхаберна и нелепа..
Не си ми нужен, вече съм на път,
очите ми напред се взират
и виждам Любовта като море -
брегът е там и аз ще го открия.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
