Не те познах
Пръстта ако не ме докопа,
на вратите незалостени
ще чуя как накрая хлопаш,
бледна, уморена, гостенко.
Разбудени от тежка дрямка,
самички те ще се отворят -
ще стоя в разголената рамка,
някога дарила ме с отмора.
И както някога, едва-едва
парченцата макар сглобил,
палат в мастилените небеса
високо бих ти съградил,
но хвърля мрачни очертания
над нас едно обесено махало
и нека ни припомнят раните,
че утрото е вечно закъсняло.
Да тръгнем привечер тогава,
скрити в непрогледна тайна -
прости, не те познах веднага,
любима моя Нощ безкрайна.
© Александър All rights reserved.
