Не тъжи, малка моя...
Малка моя, пак си тъжна...
Булевардите мълчат
в стопения горчив залез.
Ръждиво-жълт тротоар.
Стъпки от отшумели разговори
по фугите между плочките.
Днес е... беше неделя.
Най-дългият ден за срещи.
Благословия. Или проклятие.
Ето ги хората. Отминават.
Само ти ли не ги чуваш...
Очите им са окъпани
в отражението на локви.
Там плуват листа.
Как обичаше оранжево и жълто.
Портокали. Слънчево.
Обичаше някога и есента.
Когато беше кафяво-зелена.
Някога. В събота.
Преди капките на дъжда.
Витрините отразяват
бавните секунди на неделята.
Криво огледало. Разтапя се
по лицето на минаващи силуети.
Безмълвни гълъби. Не летят.
Кълват шепите. А болка няма.
Само кръв. Там. На дълбоко.
В очите ти е отразена онази.
Призрачната меланхолия.
Разпъната сред светофари
от сенките на отминаващи.
Отминаващ.
Нарамил онези несбъднатите.
Не тъжи, малка моя...
Никой не умира в неделите.
28.08.2008г.
© Ол All rights reserved.
