Свита във пашкула, не искам да изляза.
Оставете ме, не искам вече да вярвам.
Искам да плача и с болка да утеша душата.
Какво бихте казали вие,
че пресъздадох смисъла на деня си още от нощта.
С думи грозни прокълнах го.
Няма смисъл, кънтеше умът ми,
а болката разяждаше сърцето....
В тези дни забравата е мечта,
с дълбок сън.
Но потъването ми не ме влачеше към изхода,
а с реална истина за съществуващата празнота.