Свита във пашкула, не искам да изляза.
Оставете ме, не искам вече да вярвам.
Искам да плача и с болка да утеша душата.
Какво бихте казали вие,
че пресъздадох смисъла на деня си още от нощта.
С думи грозни прокълнах го.
Няма смисъл, кънтеше умът ми,
а болката разяждаше сърцето....
В тези дни забравата е мечта,
с дълбок сън.
Но потъването ми не ме влачеше към изхода,
а с реална истина за съществуващата празнота.
© Дони All rights reserved.
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
