Не знам . . .
В стаята е вече пусто.
Липсва нещо - твоите очи...
Изплува от подсъзнанието мръсно
мисълта, че пак те нараних...
Когото и да питам знае,
колко по-дебелокожа ме направи ти,
но сърцето ми не иска да признае,
че те обичаше... Уви!
Сега тупти без цел, окървавено,
не иска да се примири,
че от любов е наранено...
Кой ли ще го усмири?
Дойде момента да призная,
че много работи си взех от теб.
Може и да се разкаям,
че те оставих труп с тяло-лед.
Научи ме да бъда силна,
срещу себе си все да вървя,
И от умората обилна
няма да се изморя!
© Бренда Иванова All rights reserved.
