Небеса
Черният ангел посърна и свлече крилата си…
Побелял в сребролуние, плачещ ò плащ се загърна.
Старец немощен под тъгата му се просмука
и завзе го със себе си, търсещ изхода броден.
През отекващи стъпки бяла невеста дочуваше тропоти…
Изковани от заника се лутаха крилати коне.
Тя го търсеше там, тя го търсеше, викайки
и крещейки обземаше с хлад пустото му сърце.
- Да те водя ли там и прости, че се връщам,
Аз, завърнат от себе си там, где мене си сбирам?
Тя погледна едва, после се свлече ридаейки -
самодива с крила, омагьосана беше от принца си.
- Аз ще дойда, простен си, та дори и да тръгваш,
та дори и да сбирам в шепа сълзите студени.
Той погледна с глава, свита надолу в нозете му,
и пророни слова, които се забиха в сърцето ù.
Кървави ризи простират майките за чедата си.
И ги молят за прошка често на свечеряване.
Той бе вран жребец, тя бе врана в небето му.
Той я търсеше в себе си, а тя бе там от столетия.
И издигат се в хълмове словата, потулили страстите.
Звездобройни небеса, а Луната е там посред Нищото.
И мълвеше му тя, тя мълвеше, крещейки му в себе си;
Той я чу и отвърна в слова и в жарта им се свлякоха в себе си.
*За меланхолията и тъгата, за усещането за празнота, за магьосника и самодивата… За ревността и сластта, за бягството от самите нас...*
© Криста All rights reserved.
