Небесен джаз
Усещам как кръвта ми все по-лениво шава.
Тъгата със рогата – ту бодва, ту прегръща.
Досущ ръждиви панти - проскърцват моите стави,
скован от студ, дъхът ми е ноемврийски гущер.
Аз бързам – като влака с разхлабени спирачки,
без да броя отново пропуснатите гари –
дано ми стигнат сили за сетни земни крачки,
преди да тръгна бавно към небесата стари.
Преди да стигна горе - при Добри, Гошо, Митко,
преди да се отвори вратата с надпис Кръчма,
преди да се прегърнем и пийнем по напитка,
и да реват тромпетът с гласището на Съчмо.
© Владимир Виденов All rights reserved.
