Небесни монолози
Замириса ли, бабо, на хляб –
там в небето – на хляб, и на Коледа?
Много пъти до тебе не бях,
много пъти си тъпках по корена.
Но на възел заплела криле,
не излитам от болката в раните.
Бабо, моля те!
Аз моля теб –
целуни моя татко по дланите.
Тук мирише на студ. Самота.
Курабии без вкус. И без захар.
Няма сладко. Ни мед. Ни ошав.
Няма нищо и никой. И вяра.
Светят лъскави, грозни елхи,
но калта в светлината се стича.
Ти, кажи ми, кажи ми, кажи –
моят татко дали ме обича?
© Деница Гарелова All rights reserved.
