Небето е пълно със звезди мъждукащи...
Небето е пълно със звезди мъждукащи,
а луната възгорда пробива страшните облаци.
Милостива е този път нощта, топла и суха,
не брули вятърът уморените листа,
не изпива аромата на дъхавите летни цветя.
Но незнайно защо, месецът ми се струва твърде студен,
а звездите край него не намигат тъй весело,
смеят се те с глас, злокобно и режещо.
И нощта е някак си друга, твърде топла, твърде суха,
та чак пали ми кожата и кървящи рани оставя след себе си.
Вятърът не иска да разресва косите ми,
стоят си те разбъркани и чорлави.
И ето, аз съм пред изгрева изправена,
кървяща, рошава, отчаяна.
Още една битка бе водена,
още един камък към гроба прибавен.
Не! не са милостиви нощите,
а дните все по-бързо минават.
Жадувам покой, любов наричат го хората.
Едно "обичам те" прошепнато
ще свали оковите в сърцето.
Но уви... съдбата друг замисъл е имала
и тъй сама ще съм, търсеща и бродеща
на покой, любов, или както там наричали го хората...
© Йоана All rights reserved.
