Неизиграни монолози
Аз не съм някаква конфликтна диаметрала
или пък - гримирано, изнежено петолиние...
Може за нищо, ама съвсем нищичко да не ставам,
но все още мастило в душата си имам.
Виждаш ли? Черно е - става за ноти,
за сол ключове, бемоли, бекари... диези.
Щом изсъхне като есенен лист перото ми -
потапям го в мрака ù - непрогледен...
И прекроявам крилете на партитурата
от химн - във опус.
Замълчете!
Всички партии!
Искам да чуя само тромпета.
Повярвайтe! Ако любовта си не скрие - той може
да разплаче и мен, и декорите, и Жулиета.
Ох, споменах я по навик, но тя е само трагедия,
неживелица някаква в несбъднато минало...
Не, не мога, не я сравнявам с Евридика или Офелия,
аз съм прост кочияш и превеждам от сцена във сцена,
от театър в театър актрисите...
Но ще си тръгна някоя вечер с някоя – “непризната” - от тях...
Макар звездочели и пламенни - и те се приземяват в постелите
на артисти, критици, суфльори -
понякога стават за смях,
ако не се продадат - под ръка съм им аз - с капрата и фенерите...
Знам пътеки в безмълвното,
знам такива и във безкрая...
Разводач съм бил на безбройни илюзии олигавени.
Като гвардеец - безмълвно съм чакал -
след края на ада - да пропълзя до балкона на рая...
Но ти - обляна в прожектори -
от авансцената все не ме виждаш...
Заслепена от двете шепи известност на поредния режисьор,
който те кара в несвяст - да бълваш чуждите думи...
Предлагаш му лоното си сама
и не виждаш в мрака на втори балкон -
моите молитви към Мелпомена и брат ù - Везувий.
И сега не ме виждаш...
Протягаш предвзето ръка,
понесла се в илюзорния облак на славата...
От трагедии какво ли разбирам - досадникът аз...
Прост кочияш...
Но, скъпа, аз съм авторът, а ти отново не ме позна
и забрави - как в онази гора -
се люби със мен истерично...
© Красимир Чернев All rights reserved.
