Нека Бог...
Теб ли чакам все още?
И сънувам те нощем…
Теб ли искам все още, любов?
Беше смисъл за мене.
Бе живот, вдъхновение…
Меч двуостър, сърцето пробол!
Твърде дълго отрова
пих от мъжко притворство.
Твърде дълго се чистих от плесен…
И едва оцеляла
след пожара на лятото,
предпочетох спокойната есен.
Но усещам как тихо
вече плъзват мъглите.
В моя дом самота плете паякът.
Дъщерите пораснаха...
И защо ли пак разпната
се оказах на кръста? Не зная...
Теб ли чакам все още?
И сънувам те нощем…
Теб ли искам все още, любов?
Не остана доверие.
Страх тече ми по вените.
Нека Бог да реши! Нека Бог...
Албена Димитрова
1.9.2017.
София.
© Албена Димитрова All rights reserved.
